Родове

Спомени на Елена /Кипрева/ Иванова, родена през 1951г. в с. Чурен

Говорим за наистина спомени от детството и юношеските години, защото Елена и родителите и напускат селото през 1977г. В последствие периодично и за кратко се завръща в родното си място, а от над 20 години Елена не е посещавала с. Чурен. Както казва великият Стефан Данаилов – спомени от „прекрасните ветрове на незабравимата младост ”.

Всяко дете пази спомена за своите баби и дядовци - по бащина линия това са Иван и Костадина Кипреви, а по майчина линия – Марин и Митра Гагови. Детството на Елена преминава, както в игри със съучениците и другите деца, така и в помощ на баба си Митра - често е оставала да нощува в Гаговата къща, където е имало легло за нея. В най-ранните си години заедно с баба си по време на празници са ходили в църквата на селото, като пази спомена за точните думи на Митра след като запалят свещ:

„Нека Свети Илия да помага и моят баща се казваше Илия”. По спомени на Елена, баба и Митра е умеела да бае за уроки; да намества счупвания на крайници или навехвания, като е правила шини от дъски, а след като е преминавал проблема е съветвала как да се раздвижват и да си мажат счупеното с мас. Превързвала е и по-дълбоки рани, като е знаела как да ги промива и почиства /навярно с билки и мехлеми/. Важно е да споменем, че в онези времена в селото не е имало лекар, нито акушерка, и всъщност Чурен се електрифицира чак в края на 50-те години. Със създаването на ТКЗС - започва и по-редовния транспорт и връзка на планинското село с Тракийската низина и гр. Пловдив. Хората са се лекували именно от такива жени, като във всяко село е имало по няколко. След смъртта на дядо Марин, за да не остане сама на преклонна възраст, Димитър Кипрев предлага майката на съпругата му да живее при тях. Митра живее още 2 години в дома на дъщеря си Райна, мъжът и Димитър и четирите им деца – Елена, Атанаска, Живко и Йордан. Всички живеят в 2 малки стаи на втория етаж на Кипревата къща. Не са далеч

„онези” времена, в които човечността и добротата са имали своите проявления, въпреки неблагодарността и коравосърдечието на други родственици. Днес Гаговата къща е необитаема и рушаща се, а в следствие на няколкото пристроявания и промени няма нищо общо с оригиналния си вид - някога двуетажна къща - на втория етаж три стаи и отделно стая с пещ и килер за съхранение на качетата с храна. Първият етаж е бил обор за животните. Къщата е имала и чардак с навес от тикли, като под него са се съхранявали дървата за зимата.

Родителите на Димитър Кипрев напускат с. Чурен в началото на 70-те години и се заселват в с. Златитрап. В същото село след тях се заселват брат му и сестрите му. Баба Костадина умира на 97 годишна възраст. Последни от рода в полето слизат Димитър и Райна с децата им - през 1977г.

Относно живота в родния си дом Елена разказва, че първият етаж представлява общо помещение като склад /по късно даден за кафене от баща и/, а вторият етаж се състои от 2 стаи с коридор, до които се стига през външно стълбище и малко антре. В малката стая спят децата на вълнени възглавници и върху козяк/халища на пода. В голямата стая са родителите Димитър и Райна. Там освен голямата печка е бил и станът, на който са се тъчали чергите, престилките и по-грубите платове за връхни дрехи. На първия етаж е имало и огнище облепено с тикли. Няколко са по-интересните спомени на Елена от детските и години. Силно впечатление на Елена е направила учителката, особено когато е трябвало заедно да опушват стъкла, за да наблюдават пълно слънчево затъмнение, провело се на 15 февруари 1961 г. Децата живо са се интересували как Луната, която е по-малка, може да закрие слънцето и от него само да се вижда короната му. Гледката е била впечатляваща - снежни преспи, ясно небе и дневен мрак в продължение на 2-3 минути в пълната фаза на затъмнението. Това е във времето, когато е имало само един телефон в цялото село /в кметството/ и една радиоточка - отново там! През тази година жителите на селото имат и друга „емоция”: мечка-стравница прави чести набези на селото – завлича животни от дворовете на крайните къщи, събаря кошери с пчели. Ловците на селото се събират и след като отстрелват мечката - на центъра се правят кюфтета от мече месо. Не всеки може да разкаже, че е ял мечка!

Част от младежките години на Елена, както и на всички други деца и юноши в края на 60-те и началото на 70-те години в Западните Родопи, е свързано и с работата в ТКЗС. Редът е бил следния – тя заедно с брат си Живко работят, за да може да отменят майка им, която да върши домашната работа. Но забележете - пише им се една надница, нищо,че са двама. Заплащането е било 1,5 – до 2лв. на ден.

В по – осъзнатите години децата карат и саморъчно направени ски – спускат се в подножието на дерето по път към църквата и мандрата /днес там има две построени вили/. През късна пролет и лятото - ловят пастърва на Чуренска ряка, която редовно се е зарибявала с малки риби от рибарник в района. Друго развлечение е бил съборът на Бей Бунар, където са се събирали всички от селото и околните села - Осиково, Скобелево, Лилково. Елена помни множеството сергии, игри, музика и надсвирвания - на гайда е свирил Ангел Ранчев, Димитър Кипрев на кавал, а Георги Кипрев на кларинет.

Има и политически случки - по време на избори за местна власт /кмет/, наблюдатели хващат жител на селото в опит да пусне шепа бюлетини против единия кандидат. Въпреки това дядо ми - Димитър Кипрев става втори мандат кмет на селото. След него кмет е Димитър Белчев.

Всъщност семейство Кипреви са едни от последните, които напускат селото през 1977година. По време на пътя те преминават през Скобелево в посока

„полето” и с. Златитрап. Тогава Райна се обръща към съпруга и децата си – „Минаваме през село без църква и отиваме в село без църква, дано няма и гробище, че да живеем заедно по-дълго”!

Елена споделя, че баща и Димитър въобще не е искал да напускат Чурен, но обезлюдяването и все по- голямата трудност да си изкарват прехраната ги е принудило. Дошъл е моментът и дилемата пред много родопчанин в онези години - да избереш между прехраната на семейството си и това да останеш в родния си дом, но без възможност да ги издържаш адекватно или да подсигуриш възможност за развитие на децата си. Всъщност, тук дори не говорим за избор, той за жалост е предрешен......... 

Спомени на баба Марина, родена през 1928г. в с. Чурен

Баба Марина прекарва в с. Чурен времето от ранна пролет до късна есен. Родена е тук и споделя, че отличното си здраве и дълголетие /92години/ дължи на спокойствието и чистия въздух на Родопите. През деня се занимава с градината си, а вечер излиза на раздумка на площада пред бившата турстическа спалня на селото /в миналото изградена от чуренци като Културен дом/.

Последните години „бабата на селото” има възможност да се черкува всяка неделя във възстановената църква. Самият аз съм я виждал рано сутрин, да слиза бавно по пътя, подпирайки се на тояга, с цветя в едната ръка. Скромно, ненатрапчиво и смирено една възрастна жена крачи към черквата по прашния калдаръм. Тази гледка на фона на Родопа планина поставя въпроса, кое е по – величествено и по истинско: ЧОВЕКЪТ в планината или ПЛАНИНАТА създала този човек!?

Трябва да знаем – тези хора са на изчезване и за жалост идват времена, в които онези истински родопчани, ще трябва да ги впишем в нова Червена книга на изчезващите видове.

Свикнали сме да говорим за феномена Стоянка Мутафова, която е живяла в „Три Българии” – царска, социалистическа и днешна демократична България, но баба Марина не и отстъпва по нищо. Само трябва да видите двора на възрастната жена – образец, плод на традиционното за родопчанина, трудолюбие и отдаденост. А малиновият сок, който произвежда, трябва да бъде сертифициран като единица мярка за „БИО”.

Трите Българии са дали и своя отпечатък върху дългия живот на Баба Марина. От детските си години помни безгрижието, семейния уют и ценности; събора на

„Бей бунар”, както и помощта, която е трябвало младата девойка да оказва в къщната работа. Споделя, че в селото е имало два дюкяна, в които са се продавали чай, бонбони, захар, брашно и др. В къщата на центъра на селото /между другото, това е къщата на моя дядо/ са се събирали

„тробите” /тъкан на стан/, от където човек от Храбрино/Ченекчиево ги е взимал и носил на тепавица. След това се връщали на собствениците, които при желание може да ги боядисат в Пловдив. С тези тъкани са се шиели дрехи – за мъжете панталони и палта, за жените сукмани и рокли.

Поминакът на чуренци основно се е състоял в земеделие и животновъдство – отглеждане на картофи, овес, ечемик, лятна и зимна ръж; отглеждане на овце, кози, коне, почти във всяко домакинство е имало и крави. До създаването на ТКЗС – земите са се обработвали с волове и дървени плугове /орало/. Селото е електрифицирано сравнително късно – в края на 50-те години.

Основните български фамилии /чуренски родове/, които си спомня Марина са Ранчеви, Славчеви, Кацареви, Гагови, Радеви и Дончеви. Има и други големи родове, които са преселници основно от селата Ситово и Лилково. Друг емблематичен жител на селото е Лазар Каракашев

/бай Лазар/ – роден в Чурен от майка Лилковка и от баща преселник от с. Старчище /Македония/. За съжаление преди да завърша настоящия сборник – през септември 2019година бай Лазар почина на 93 години.

Баба Марина обогатява разказа и ни предава спомена за посещението в с. Чурен на Царското семейство

- НЦВ Борис III - Цар на българите и НЦВ Йоанна, заедно с децата им - Княгиня Мария-Луиза и Симеон Търновски - престолонаследник. Заедно с тях са били също така княз

Кирил Преславски /брат на царя/ и сестра им княгиня Евдокия. Всички пристигнали през Черешовия път с две коли на път за Комаров камък. Царят е облечен с ловджийски дрехи, бомбе и закичено перо, но тогава като дете Марина е запазила точния спомен за дрехите на Царица Йоанна - „с кафява рокля, синя кърпа на бели точки вързана на главата, дълги ръкави, а самата рокля е до глезените”. Когато слизала от колата НЦВ Йоанна била със снежно бели ръкавици и веднага прислужниците сложили бели ръкавици и на Симеон и Мария-Луиза. С усмивка баба Марина казва, че царицата говорела малко странно с акцент и на моменти „пелтечеше”, докато намираше точните думи. Децата в селото са се събрали около нея, а

„Ванчо и Ваня - близнаци” – получили бонбони от Йоанна. Попитали Цар Борис III защо са тук, а той отговорил, че е довел цялото си семейство на разходка в красивите Родопи. Царят първоначално планирал да се приберат през Тъмръш, но впоследствие решили да се приберат отново през Чурен. По време на срещата с Царя, жител на Чурен /бай Георги/ потърсил контакт, за да каже, че има болки в корема. Борис III го изслушал и му подал бележка, с която го изпраща на лекар в Пловдив, където по-късно го оперират. В последствие лично Царица Йоанна посещава бай Георги в болницата, за да го види и да се увери, че е изпълнена волята на Царя и е помогнато на нуждаещия се от лечение българин. Месец след изписването, в Чурен пристига и картичка-снимка на цялото царско семейство за спомен на вече излекувания бай Георги и семейството му.

Явно в близкото минало селото е посещавано от различни държавни ръководители – Чурен е посещаван и от комунистическия ръководител Тодор Живков, който със съратниците си е отпътувал за Пловдив през Чуренска ряка. Баба Маринка помни, че посещението на „Тато” е било през лятно време.